На 9 септември 1940 г. евреите в Централната софийска синагога възторжено аплодират събитие, което по това време изглежда като новината на годината. Два дни по-рано Румъния е върнала на България превзетата от нея по време на Втората балканска война Южна Добруджа.
Месец по-късно ентусиазмът на еврейската общност охладнява. Народното събрание започва обсъждането на проект за Закон за защита на нацията. Според някои сведения, по това време цар Борис III казва на свой съветник: "Аз много отлагах и не исках да го правим ние, но сега, след като го имат в Румъния и Унгария и даже във Франция, реших, че е по-добре да се направи от нас, отколкото да ни го наложат".
За да се разберат причините за въвеждането на най-антисемитския закон в историята на България и неговите последици, трябва да се познават някои детайли. През 1940 г. България все още не е избрала страна във Втората световна война. Споменът за изгубените територии и население при катастрофалните войни от началото на века е още пресен и травматичен. Цар Борис III, който установява авторитарен режим през 1935 г., отлага взимането на решение, за да печели време.
Министър-председателят Богдан Филов подписва присъединяването на България към Оста в двореца "Белведере" във Виена, през 1941 г. © Български държавен архив
Но държавите, които вече са се включили във войната, се нуждаят от България. Страната се намира на пътя към Гърция и Турция и ще даде важно стратегическо предимство на потенциалните ѝ съюзници.
Обществените настроения в България са разнопосочни. Част от опозицията настоява за неутралитет, друга настоява за съюз с Великобритания. Връзките с Германия, която е била български съюзник и през Първата световна война, обаче се оказват прекалено силни. През междувоенния период българската икономика се обвързва тясно с германската. И в двете страни реваншистките настроения са силни. Цар Борис се опасява и че евентуално отдалечаване от Германия би довело до засилване на болшевишките настроения в България (макар че по онова време СССР и нацистка Германия са съюзници).
Правителството също е прогермански настроено. Назначеният през февруари 1940 г. министър-председател Богдан Филов е безпартиен професор по археология, който обаче е германски възпитаник и член на германски академични общества.
Споразумението за "първоначалното" депортиране на 20 000 евреи в "германските източни области", подписано от Александър Белев, началник на Комисариата по еврейските въпроси, и Теодор Данекер, най-висшият нацистки представител в България, който отговаря за "финалното решение". Едно от постановленията на споразумението задължава българското правителство да не приема изселени евреи "в никой случай". Фотографията е взета от книгата на Натан Гриндберг "Документи", 1945 г.
Германия успява да убеди България, че ако се присъедини към Оста, ще получи обратно от Румъния, Югославия и Гърция териториите, които е изгубила във войните от 1912-1918 г. Връщането на Южна Добруджа през 1940 г. изиграва ролята на прословутия морков, който убеждава българските политици да подкрепят Райха.
На 1 март 1941 г. България се присъединява към Оста. Германската благодарност не закъснява. На 19 и 20 април българска войска навлиза без бой в Югославия и Северна Гърция. България получава правото да администрира териториите, които смята за свои: Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Промяната на границите е отбелязана в страната като национален триумф, а цар Борис III е възвеличаван като обединител.
Паметна плоча на 997 евреи от Беломорска Тракия, които прекарват една нощ в Горна Джумая, днес Благоевград, преди да бъдат транспортирани в Полша през март 1943 г.
Българските политици обаче бързо откриват, че морковът е вързан на тояга и че приятелството с нацистка Германия си има цена. Българската икономика става почти изцяло зависима от германската, а пред правителството е поставена задачата за решаването на "еврейския въпрос".
В действителност "решаването" е започнало няколко месеца преди присъединяването на България към Оста. Законът за защита на нацията е приет на 24 декември 1940 г. и влиза в сила от 24 януари 1941 г. Той отнема почти всички граждански права на близо 48 000 евреи в България.
Законът за защита на нацията следва постановленията на прословутите Нюрнбергски закони. На евреите е забранено да гласуват и да заемат изборни длъжности. Те са задължени да опишат недвижимото си имущество и да продадат на държавата на "специални" цени притежаваните от тях земеделски земи. Еврейските имоти са обложени със специален еднократен данък, възлизащ на 25% от стойността им. Евреите не могат да притежават частни компании в области като издателска дейност и медии. За упражняващите свободни професии са въведени квоти по населени места.
Депортирани евреи натъпкани в шлеповете, които ги откарват по Дунава към Виена. Фотографията е от книгата на Натан Гриндберг "Документи", 1945 г.
Евреите не могат да участват във войската, но хиляди от тях са мобилизирани в трудови групи, в които работят по инфраструктурни проекти почти без заплащане.
Ситуацията се влошава на 29 август 1942 г., когато правителството създава Комисариата по еврейските въпроси към Министерството на вътрешните работи. Под ръководството на изявения антисемит Александър Белев Комисариатът следи за прилагането на серия от нови ограничения, насочени срещу евреите. Сред тях е задължението евреите да носят звезда на Давид и да обозначат домовете и произвежданите от тях стоки като еврейски. Някои постановления на наредбата целят унижение на човешкото достойнство – на евреите е забранено да носят фамилни имена, окончаващи на -ов и -ев, и да имат фамилии, различни от онези в списък, одобрен от Комисариата по еврейските въпроси.
Александър Белев наблюдава депортирането на евреите към Виена. Фотографията е от книгата на Натан Гриндберг "Документи", 1945 г.
Наредбата от 29 август 1942 г. задължава евреите в рамките на три дни да спрат и ликвидират всяка икономическа дейност. На фабриките е наредено при съкращения да уволняват първо еврейските работници. Еврейските общини в "старите предели" са инструктирани да подготвят изселването на евреите, които са в тяхна юрисдикция. Имотите на депортираните евреи се национализират. Същото се отнася и за движимото имущество – от радиоапарати до велосипеди. Наредбата обявява, че евреите в "новите земи" не са български граждани. На тях е заповядано да продадат цялото си имущество и да спрат всякаква дейност.
През май 1943 г. всички евреи в София – около 23 000 души – са изселени в провинцията. Нарушителите на антиеврейското законодателство са изпращани в трудови лагери като тези край Плевен и дунавското село Сомовит. Еврейските трудови групи се използват основно за строителството на пътища.
Паметник в Лом указва мястото, от което са били депортирани евреите от Беломорска Тракия и Пиротско
Налагането на Закона за защита на нацията не минава гладко. Консисторията изпраща официален протест преди гласуването. Протестни писма изпращат и съюзите на адвокатите, лекарите и художниците, както и група български писатели, включително някои от най-популярните автори на периода. Светият синод също протестира срещу антиеврейските ограничения.
Редица пронацистки организации, като Българските национални легиони и Съюз "Отец Паисий" също протестират – защото не намират антисемитското законодателство за достатъчно строго. През февруари 1943 г. Александър Белев и висшият функционер на СС Теодор Данекер, приближен на Адолф Айхман, подписват споразумение за депортацията на 20 000 евреи от "новите български територии" в Полша. Понеже в Тракия и Македония живеят само 11 000 евреи, останалите 9000 трябвало да бъдат "набавени" от "старите територии".
Комисариатът по еврейските въпроси започва подготовка за окончателното решение на "еврейския въпрос".
Входът на трудовия лагер за евреи в Кръсто поле, бивш Еникьо, 1943 г. © Пейо Колев, Изгубената България
Фелдфебел С. Маринов от Разград, надзирател в трудовия лагер за евреи в село Рудник, посвещава този свой портрет на... затворника Лео Конфорти: "За милия спомен, на Леон Н. Конфортчето" © Пейо Колев, Изгубената България
Възпоменателна плоча на затворниците в трудовия лагер в Неделино, Родопите. Смята се, че между 1942 и 1944 г. в него са били затворени 6000 мъже
Емиграция в Подмандатна Палестина
През Втората световна война България е един от маршрутите, по които евреите, бягащи от репресии в Европа, заминават за Подмандатна Палестина.
Неутралността на Турция осигурява безпроблемно преминаване на Босфора и Дарданелите, но пътуването през Черно и Средиземно море е рисковано. Внезапните бури не са рядкост и винаги съществува опасност от атака на германска или съветска подводница. В допълнение, Великобритания, която на практика управлява Подмандатна Палестина, задържа всеки кораб, който влиза без разрешение в пристанището в Хайфа.
Първите еврейски бежанци от Европа преминават през България още през 1939 г. Много от тях пътуват на гръцкия кораб "Агиос Николаос", който прави няколко курса от Варна и Бургас.
Българският кораб "Рудничар" превозва няколко курса с еврейски бежанци срещу заплащане, но спира по настояване на британския посланик в София. Барух Конфино, който организира рейсовете, наема "Хан Крум" – стар, изваден от употреба кораб за превоз на въглища. Той е преустроен за пътнически кораб и под името "Салвадор" и уругвайски флаг отплава от Варна на 3 декември 1940 г. Корабът е пълен с емигранти – над 350 български евреи, евреи от други държави, които живеят в България, и евреи с чуждестранни паспорти. На борда има и деца. На 12 декември "Салвадор" потъва в Мраморно море. Оцеляват едва около 120 от пасажерите. Трагедията е широко отразена в българските медии, които изразяват открито съчувствие към страданието на жертвите.
Корабът "Салвадор" © Български държавен архив
Няколко месеца по-късно се случва най-смъртоносното корабокрушение в историята на българското мореплаване. Корабът "Струма", под панамски флаг, отплава от румънското пристанище Констанца със 760 евреи на борда. На 24 февруари 1942 г., докато е още в Черно море, корабът е торпилиран от съветска подводница. Всички пасажери и българският екипаж загиват.
По време на Втората световна война са правени много опити да се спре емиграцията на евреи към Подмандатна Палестина през България. На 26 март 1943 г., малко след първия предотвратен опит за депортиране на български евреи, германското посолство в София получава заповеди от Берлин незабавно да спре еврейската емиграция през България. Армията и ръководството на Министерството на вътрешните работи се подчиняват и изискват от Министерството на външните работи всяко искане за транзитна виза да бъде координирано с тях. Но чиновниците от консулския отдел не се подчиняват и продължават да издават визи на евреи. Най-малко 400 евреи от Румъния, Италия, Франция и други страни успяват да напуснат Европа по този начин.
Няма точни данни, но се смята, че през 1942-1943 г. приблизително 2000 еврейски деца пристигат в Подмандатна Палестина от България. По време на пътуването им много от тях получават подслон в специален център в Стара Загора, поддържан от женски и ционистки организации.
Когато посещава България в края на 1944 г., Давид Бен-Гурион цитира статистиката: през 1939-1944 г. от Европа в Палестина пристигат 65 000 евреи. От тях 1300 са български.
Трагедията със "Струма" е слабоизвестна на съвременните българи. Съветските подводничари, които потопяват кораба, и съветските моряци, загинали в Черно море, докато водят необявена война с България, са възхвалявани като военни герои. През 2010 г. в Созопол беше открит поредният паметник в тяхна чест.
Справедливост за всички?
Когато комунистите взимат властта на 9 септември 1944 г., те организират Народен съд – масови съдебни процеси срещу действителни или въображаеми военнопрестъпници. Въпреки че е подкрепян от Съюзниците и наподобява съдебните процеси над колаборационистите във Франция, Норвегия, Чехословакия и други държави, Народният съд е под силното влияние на Сталин чрез хората му в България, които често заповядват на съдиите какви присъди да произнасят. Броят на смъртните присъди, произнесени от Народния съд, надвишава многократно тези от Нюрнбергските процеси. Регентите, управлявали България след смъртта на Борис III през август 1943 г., са екзекутирани. Александър Белев опитва да избяга от страната, но е заловен край София и или е застрелян, или се самоубива. Бившият министър на вътрешните работи Петър Габровски е осъден на смърт и екзекутиран.
Димитър Пешев, който лично съдейства за спасяването на българските евреи в "старите предели" от депортиране, също е арестуван и съден. Увлечени във вихъра на следвоенната истерия, видни еврейски адвокати отказват да го защитават. Народният съд го осъжда на 15 години затвор за "фашизъм и антисемитизъм".
Пешев е освободен след 13 месеца и умира в бедност през 1973 г. През 1997 г. е обявен за почетен гражданин на Израел. Името му е и сред Праведниците на света в мемориала Яд ва-Шем. Митрополитите Кирил и Стефан, които също изиграли ключова роля в спирането на депортацията от "старите предели" на България, също са обявени за Праведници на света. Общият брой на българите, получили това признание, е 20.
Министър-председателят Богдан Филов, принц Кирил и ген. Никола Михов, регенти на малолетния Симеон II, по време на Народния съд. Licensed under CC by 2.0
Лиляна Паница, която според някои сведения първа сигнализира за подготвяните депортации, също е съдена от Народния съд, но е оправдана. Умира на 30-годишна възраст, вероятно в резултат на мъченията в Народната милиция.
Малолетният цар Симеон II и семейството му са прокудени в Испания. Симеон Сакскобургготски се завръща в България през 1990-те като гражданин и става министър-председател през 2001-2005 г.
Няколко години след падането на комунизма в България през 1989 г. някои от присъдите на Народния съд са отменени. Богдан Филов, министър-председателят, при чието управление България става съюзник на Германия, е оневинен и реабилитиран като учен. Петър Габровски, бивш член на крайнодясната фашистка организация "Ратник" и началник на Александър Белев, също е оневинен.
Българското правителство от своя страна възхвалява спасяването на българските евреи от депортация през 1943 г. и насърчава широк спектър от историци, журналисти, общественици и дори филмови режисьори, които "доказват", че България никога не е окупирала Северна Гърция, Македония и Южна Сърбия, а само ги е "администрирала", и не носи никаква вина за депортациите на евреите от тези територии.
English
Български