Историческият факт е, че около 48 000 евреи в българските земи са спасени от нацистките газови камери, докато повече от 11 000 евреи от администрираните от България Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Южна Сърбия не са. Как и защо се е случило това е въпрос на продължаващ дебат, използван от български политици от целия идеологически спектър с цел трупане на политически точки във и извън страната.
Към началото на 1943 г. българското правителство се подготвя да приложи решенията на конференцията във Ванзее за пълното унищожаване на евреите в Европа. На 9 юли 1942 г. парламентът приема закон, който позволява на правителството да взима важни решения без одобрението на Народното събрание. Повечето историци са съгласни, че една от целите на този закон е да подготви депортацията на всички български евреи в Аушвиц и Треблинка. На 4 март 1943 г. правителството започва събирането на 7122 евреи от Македония, 4221 от Беломорска Тракия и 185 от Пиротско. Тези хора са натоварени в говежди вагони на БДЖ и са откарани в Полша през югославска територия или през Лом. В съответствие с тайното споразумение с висшия офицер на СС Теодор Данекер за депортацията на 9000 евреи от "старите предели" на България, на 9 март 1943 г. еврейски семейства, смятани за "ненадеждни", са събрани в Кюстендил, Дупница, Горна Джумая (днес Благоевград), Пловдив и Пазарджик.
По чудо влаковете, подготвени за тяхното транспортиране, така и не заминават.
Петиция до министър-председателя Богдан Филов срещу депортацията на българските евреи, подписана от 43 депутати от управляващото мнозинство
Смята се, че няколко дни преди 9 март 1943 г. Лиляна Паница, лична секретарка на ръководителя на Комисариата по еврейските въпроси Александър Белев, разказва на личния си лекар за планираните депортации. Новината бързо се разпространява и стига до четирима изявени граждани на Кюстендил – един от градовете, чиито евреи трябва да бъдат депортирани. Четиримата кюстендилци споделят наученото със своя съгражданин Димитър Пешев, който е заместник-председател на Народното събрание. Заедно те принуждават министъра на вътрешните работи Петър Габровски да спре заповедта за товарене на влаковете.
Неговата заповед обаче пристига прекалено късно в Пловдив. В нощта на 10 март 1943 г. евреите вече са събрани в двора на еврейското училище. Когато научава какво става, пловдивският митрополит Кирил пристига разярен и заплашва полицията, че ако депортацията продължи, ще отвори църквите за еврейски бежанци и ще крие евреи в собствения си дом.
Планираните депортации са спрени, но Димитър Пешев не храни илюзии, че нещата са приключили. На 17 март 1943 г. той изпраща протестна декларация до министър-председателя Богдан Филов срещу антиеврейската политика на България. Декларацията е подписана от 43 народни представители от управляващото мнозинство.
На 26 март 1943 г. Димитър Пешев е свален от поста заместник-председател на Народното събрание.
Димитър Пешев
Два месеца по-късно правителството прави нов опит да депортира българските евреи в окупирана от нацистите Полша. Александър Белев приготвя два плана. План А предвижда всички 48 000 български евреи да бъдат депортирани наведнъж. План Б е "по-деликатен". Според него 23 000 евреи от София първоначално ще бъдат депортирани в провинцията. След това всички ще бъдат изпратени в Полша. Цар Борис III предпочита План Б. Александър Белев наема шест кораба, които остават на котва в Лом и Сомовит, за да откарат човешкия си товар нагоре по Дунава.
Слуховете за плана обаче изтичат и софийските евреи организират масови протести, които кулминират по време на честванията за 24 май. Софийските евреи се присъединяват към хилядите ученици, студенти и граждани, които участват в тържественото шествие. Демонстрацията е толкова масова, че полицията се намесва и арестува няколкостотин души, включително всички софийски равини и членове на Консисторията и Централния израилтянски духовен съвет. Светият синод също се намесва. Софийският митрополит Стефан притиска царя да спре планираните депортации и инструктира свещениците да помагат на всички евреи, които потърсят помощ от тях.
Софийските евреи са преселени в провинцията, но през юни 1943 г. шестте кораба, които ги чакат на Дунава, напускат пристанищата празни. .
Гробовете на митрополитите Стефан и Кирил в главната църква на Бачковския манастир
През лятото на 1943 г. става все по-ясно, че Германия губи войната. Основната антинацистка опозиция в България, която е доминирана от комунистите, се активизира. Германците правят още един опит да принудят България да депортира евреите си, но и той се проваля. Самият Богдан Филов заявява на германския посланик Адолф Бекерле, че депортирането на евреите не е на дневен ред заради вътрешните и международните проблеми, които ще предизвика. В края на август 1943 г. цар Борис III посещава Хитлер в алпийската му резиденция в Берхтесгаден и за пореден път отказва да прати български войски на Източния фронт – политика, която упорито е поддържал, откакто България е влязла във войната.
Няколко дни след завръщането си в България Борис III умира при обстоятелства, които мнозина намират за подозрителни.
България изпада в управленска криза. Престолонаследникът Симеон II е малолетен и в страната е назначен регентски съвет. Прилагането на антиеврейските мерки е замразено.
През лятото на 1944 г. едва ли има човек в България, който да не осъзнава, че съюзът с нацистка Германия е бил ужасна грешка. Правителството прави няколко опита да се дистанцира от Берлин и да се присъедини към Съюзниците. На 3 септември 1944 г. някои антиеврейски закони официално са отменени.
На 8 септември 1944 г. Червената армия навлиза в страната, въпреки че две седмици по-рано България е обявила неутралитет. На 9 септември воден от комунистите преврат заменя правителството в София с лявата коалиция, известна като Отечествен фронт. Едно от първите ѝ решения е да отмени Закона за защита на нацията.
Заради мащабната комунистическа пропаганда по време на Студената война и липсата на запазени архиви някои аспекти от спасяването на българските евреи остават необяснени. Фактът е, че само две групи са се намесили директно, с конкретни действия – водените от Пешев депутати и православната църква.
Теориите за това кой какво и кога е направил продължават да циркулират, да се роят и да се менят спрямо политическите убеждения на говорещия и ситуацията в страната.
През комунизма основната теория е, че БКП и нелегалните комунистически медии са изиграли решаващата роля. Според идеолозите на комунизма активната им подкрепа към евреите е настроила общественото мнение срещу антиеврейските мерки и планираните депортации.
След падането на комунизма през 1989 г. цар Борис III и съпругата му царица Йоана са възхвалявани като спасители. Смята се, че царят се е съгласил с приемането на Закона за защита на нацията, за да умилостиви Германия, но впоследствие е бавел взимането на окончателното решение, за да спаси евреите.
Възпоменателна плоча в чест на митрополитите Кирил и Стефан в Бачковския манастир
По-езотерична хипотеза обявява Петър Дънов за спасител на евреите в България. Когато научил за планираните депортации през 1943 г., той използвал влиянието си над суеверния цар и го заплашил, че ако дори един евреин напусне България, царската династия ще остане без потомство. Борис III се изплашил и спрял депортацията.
Друга теория дава по-практично обяснение на спасяването на евреите. Според нея царят смятал да депортира само "нежеланите болшевишки елементи". Останалите евреи трябвало да останат в България и да бъдат използвани за строителството на пътища и други инфраструктурни проекти. По това време в България има остър недостиг на работна ръка, защото 20 000-30 000 български работници са изпратени в Германия.
Френският философ от български произход Цветан Тодоров предлага по-свежа гледна точка. Според него България не е кой знае колко различна от европейски страни, които не са спасили своите евреи. Българските евреи са спасени като последствие от крехка верига от събития, която би могла да бъде прекъсната по всяко време: една политическа грешка тук или там, различни настроения в Светия синод, по-неповратлив цар – и вместо спасение щеше да има депортация.
Понастоящем повечето български политици и държавници опитват да постигнат консенсус, като твърдят, че българските евреи са спасени с усилията на "цялата нация".
Никой не желае да поеме отговорност за смъртта на 11 343 евреи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пиротско, изпратени в Полша в същия ден, в който българските евреи са били спасени.
English
Български