Най-голямата промяна в живота на евреите по българските земи настъпва под османска власт. В първите години от съществуването си империята се нуждае от поданици с модерни, европейски знания и умения и е общо взето толерантна към немюсюлманите. Немюсюлманите имат право да живеят в собствени общности и да упражняват спокойно религията си, ако си плащат данъците редовно и не причиняват проблеми. Високата порта оценила уменията и знанията на евреите толкова високо, че им дала специални привилегии и дори ги освободила от някои данъци.
Още в началото на ХV в. в империята започнали да се заселват ашкенази от Бавария, Унгария и Франция. Ашкеназката общност продължила да расте до ХIХ в. Новопристигналите се установявали първо по Дунава, в градове като Видин и Никопол, като постепенно се заселвали във вътрешността на страната – на места като Пазарджик, Варна, Стара Загора, Кюстендил, Карнобат, Добрич, Шумен, Ямбол, Хасково, Берковица и Сливен.
В края на ХV в. Балканите били залети от миграционна вълна, която променила завинаги демографската картина на региона. Когато Фернандо II Арагонски и Исабела I Кастилска прогонили евреите от Иберийския полуостров, османският султан видял златна възможност да привлече в държавата си заможно, инициативно и компетентно население. Приемането на сефарадските евреи станало държавна политика. Първоначално корабите с еврейските бежанци пристигали в Солун, откъдето отделни групи се разселвали по Балканите, включително по българските земи.
Сефарадите – подобно на ашкеназите, романиотите и евреите франко – живеели в обособени общности, имали собствена култура и говорели свой език – ладино. Ладино слабо се е променил оттогава, макар че през изминалите векове е включил и много заемки от турски и други езици.
Новопристигналите евреи притежавали много специфични умения, от които младата Османска империя имала нужда. Някои били опитни лекари, други били банкери и търговци. Отделните общности поддържали активни връзки и изградили мрежа, която свързвала Солун и Пловдив, Скопие и София, Венеция и Дубровник, Влахия и Молдова. Когато подкрепеното от Дубровник Чипровско въстание от 1688 г. било потушено, евреите бързо заели мястото, освободено от изпадналите в немилост дубровски търговци.
Евреинът опълченец Леон Крудов захвърля неизбухнала османска граната обратно в редиците на врага, по време на боевете за Шипка © Български държавен архив
С времето обаче евреите в Османската империя все по-трудно поддържали нивото на професионалната си компетентност. Поради затвореността и изолацията на империята те вече нямали достъп до модерно европейско образование и идеите на Просвещението. Империята също не се интересувала повече от специфичните им умения и започнала бавно, но сигурно да им отнема привилегиите. Еврейската общност започнала да обеднява – процес, който се засилил по време на неконтролируемото беззаконие, което обхванало империята в края на ХVIII в. и началото на ХIХ в.
По същото време българите в Османската империя започнали да се осъзнават като отделна националност. Мечтата за независимост и създаване на собствена държава намирала все повече привърженици. Какво щяло да бъде отношението към евреите в бъдещата българска държава? От една страна, митовете за "еврейското коварство" и за евреина, който отворил портите на Търново, продължавали да циркулират. От друга страна, Васил Левски, един от основните идеолози на българската независимост, подчертавал ясно, че в бъдещата българска държава всички – българи, турци, гърци, арменци и евреи – ще бъдат равни.
Евреите – както и много българи по това време – били разделени по въпроса дали единственият начин за постигане на българска независимост е въоръжено въстание или война. Много евреи и българи, включително революционери, били скептични към евентуалната роля на Русия в българското освобождение. По това време имперска Русия е олицетворение на антисемитската държава и вестниците на Балканите редовно съобщавали за извършваните там антиеврейски погроми. Затова, когато Русия обявила война на Османската империя през 1877 г., много евреи по българските земи напуснали домовете си и поели на юг.
Историята е запазила имената на много евреи, които активно поддържали българската национална кауза. Един от тях е Елиезер Моше Калев от Пловдив. Като член на османския съд той често преминавал границата направомощията си, за да осигури на обвиняемите български революционери по-леки присъди. В дните след потушаването на Априлското въстание и други евреи последвали примера му – Мушон Гарти в Пловдив, Давишон Саранга в Стара Загора и Моше Таджер в Кюстендил.
Стар еврейски надгробен паметник, сега в градинката на Централна минерална баня - София
С напредването на военните действия през 1877-1878 г. някои евреи се включили в българското опълчение, като Моше Калев и Леон Крудов. Докато се сражавал на Шипка, Леон Крудов спасил живота на много от своите събратя по оръжие, като грабнал неизбухнала османска граната и я хвърлил обратно към вражеските линии.
През зимата на 1877 г. руската армия напредвала към София. В града тръгнали слухове, че оттеглящите се османци смятат да подпалят всичко след себе си. Равинът Габриел Алмознино се намесил, умолявайки османските части да пощадят града. Неколцина млади евреи създали пожарна бригада – за всеки случай.
София била спасена. През 1879 г., когато градът станал столица на България, евреите от аматьорската пожарна команда били назначени в новосформираната общинска пожарна служба.
Построената през 1860-те синагога в Самоков е един от най-добрите примери за еврейска религиозна архитектура в европейските владения на Османската империя. Разкошните ѝ дърворезби и фрески са дело на български майстори и свидетелстват за съжителството и взаимодействието между различните националности и религии в империята
English
Български